Алманах на българския академичен феодализъм
(три) месечно издание за (на) академичното статукво
Алманах на българския академичен феодализъм е предвидено като дискусионно издание за реформата на висшето образование в България.
Уважаеми приятели и колеги,
“Алманах на българския академичен феодализъм” представлява платформа за дискусии, посветени на реформата на българското висше образование и наука. Целта на тази дискусионна платформа е да запълни една празнина, която съществува в момента, а именно липсата на такова дискусионно пространство. В момента има само една група, която представлява мейлинг лист който е регистриран в gmail-среда. Във фейсбук има няколко затворени групи, засягащи тематиката за реформа на висшето образование, но те си остават свързани в голяма степен с отделни ВУ или организации (вкл. и синдикални). Целта на настоящата дискусионна платформа е да бъде максимално широко отворена за всички мнения (вкл. и на студенти, докторанти, членове на академичния състав, служители на ВУ, представители на бизнеса, синдикатите) които могат да предложат аргументирани становища идентифициращи проблеми в областта на висшето образование и науката. Защо “Алманах на българския академичен феодализъм” ?
1.Защото най-интересните коментари и становища могат да бъдат оформяни в PDF-формат и обобщавани веднъж на 3 месеца;
2. Защото има необходимост от съществена реформа на българската наука и висше образование;
3. Защото термина “академичен феодализъм” е научен термин и е предмет на множество високоиндексирани международни публикации;
Актуално
А защо реформата в образованието да не бъде основата на проекта за нова Конституция или при изменението на действащата?
Конституционен дебат за висшето образование.
Сп.Правен свят. Д-р Щерьо Ножаров. 25.8.2020
Линк към публикациията:
Полезно
Препоръчителни правила за провеждане на избори на ръководни органи на факултети на държавни университети по реда на Закона за висшето образование
АРХИВ (Препоръчителни правила за провеждане на избори на ръководни органи на факултети на държавни университети по реда на Закона за висшето образование (DOI: 10.13140/RG.2.2.25330.25286)) Разпоредбите на настоящите правила за провеждане на избори на ръководни органи на факултети в държавни университети са заимствани от Изборния кодекс. Това е така, защото термина „тайно гласуване“ по чл.10 от Конституцията на Република България дефиниран в Изборния кодекс и термина „тайно гласуване“ по чл.26, ал.5, чл.26д, чл.29 от Закона за висшето образование напълно съвпадат. Не може в първия случай да се спазват стриктни правила включващи изборни кабини и гарантиране на тайната на вота, а във втория случай да няма никакви гаранции за тайна на вота, нито изборни кабини.Препоръчителните примерни правила можете да изтеглите от тук: https://www.researchgate.net/publication/337086014_Preporcitelni_pravila_za_provezdane_na_izbori_na_rkovodni_organi_na_fakulteti_na_drzavni_universiteti_po_reda_na_Zakona_za_visseto_obrazovanie
Полезно
Примерен сигнал за плагиатство по чл.173 от Наказателен кодекс (DOI: 10.13140/RG.2.2.32539.62240))
Ако искате да пуснете сигнал за плагиатство по реда на Наказателния кодекс и не знаете как – можете да използвате бланков (типов) сигнал за плагиатство.Изтеглете го от тук:
“Защо българските учени предпочитат чужбина? Когато няма ясни стриктни правила, популизмът в науката се извращава в задържане на статуквото!”
проф. Лазарин Лазаров – USA, Ohio University,
Chemical Engineering Department
В. “Сега”, Брой 5953 (187) 14 Август 2017
“Един от първите актове на правителството при промените от 1989 г. е да приеме Закона за автономията, с който се премахват повечето от механизмите за контрол, при които работят университетите до тогава, но не се предлагат контра мерки за управлението на университетите, по-специално за поддържане на баланс между автономията и отчетността.“
Стр.14. т.2.1.
СВЕТОВНА БАНКА (2012), Укрепване на висшето образование в България, The World Bank, Washington, DC 20433, USA
About
Алманах на българския академичен феодализъм е предвидено като дискусионно издание за реформата на висшето образование в България.
Активни връзки
с наши приятели
Натиснете върху името:
БЛОГ:
Тук ще намерите пълна информация за проблемите и реформата на академичното статукво
Статия:
Защо българските учени предпочитат чужбина? Когато няма ястни стриктни правила, популизмът в науката се извращава в задържане на статуквото!
Препечатваме няколко цитата от публикации на проф. Лазарин Лазаров – USA, Ohio University, Chemical Engineering Department:
———————-
Статия В. “Сега”, Брой 5953 (187) 14 Август 2017:
(Забележка: в публикацията се цитира основно БАН, но се правят аналогии с всички български научни институции и университети):
“Защо българските учени предпочитат чужбина? Когато няма ястни стриктни правила, популизмът в науката се извращава в задържане на статуквото!”
“Докато на Запад забелязвах подлостта и омразата, продиктувани от индивидуализъм и жестока конкуренция, у нас ежедневно наблюдавах завистта на колективната посредственост, която внимателно следи някой да не се надигне малко над колективното посредствено ниво и бърза да го дръпне назад. Изглежда, че завистта на индивидуалиста и завистта на колектива имат различни измерения. Некадърността и посредствеността се поддържат, талантите и способните – не. Колективът по природа се стреми да принизява изискванията, да примитивизира, да размива индивидуалната отговорност.””Peer review – процесът (системата за рецензиране) е силно подчинена на принципа “аз на тебе – ти на мене”, неотговарящи на международните стандарти публикации не могат да бъдат спрени, дисертационни защити на некадърници минават формално с безмълвно съгласие…””Колективът на научната посредственост генерира враждебност към открояващите се от него, прокужда знаещите и можещите.”
“Преди десетина години бях направил една сметка – шестима от десетимата най-цитирани български учени от биологическите науки работеха в чужбина.”Често научните качества се преценяват не по научни приноси, а по “брой на получени гласове”. “Затвореното самоуправление обвива звената със завеса, зад която окото на обществеността не може да проникне.Когато няма ясни и стриктни правила популизмът в науката се извращава в ретроградно задържане на статуквото. Този популизъм се яхва от амбициозни кариеристи без покритие, на негова почва се ражда и разцъфтява управленска върхушка, която започва да се олицетворява с институцията, с българската наука.Тази върхушка уважава административния пост, а не научните постижения, въздига в култ административната власт, а не научния авторитет. Тя мрази публичността, чувства се в свои води в условията на непрозрачност и задкулисни игри. Произлезли от посредствеността, членовете на тази върхушка крият научните си биографии, или пък ги пълнят с изкривени и преувеличени данни. Те нямат изгода от ясно формулирани изисквания и отговорности. Тези ръководители “менте” се срастват с властта, придобиват чувството на недосегаемост и ненаказуемост. Отъждествявайки се с институцията, със самата наука, те задушават всякаква критика.“
———————–
Статия:
Лазаров 2009: Научна „алабала” или как може да се стане професор в България.
E-vestnik/28.12.2009
“През последните 20 години в България бяха създадени над 30 нови висши (с магистърски и докторски програми) училища, присъдени бяха хиляди нови доцентски и професорски звания. Тъй като формално за хабилитация се изискват научни публикации и формулиране на изследователски приноси, се наблюдава масово публикуване в треторазрядни, предимно местни, издания и силно изразена софистика в дисертациите и хабилитационните трудове. Последното важи особено много за хуманитарните и обществените науки. Същевременно, рецензирането силно се формализира и нивото му спадна.В хуманитарните и обществените науки се наблюдават компилативни „изследвания” върху общовалидни фундаментални проблеми при затворена в национални рамки peer review система и публикуване в местни издания. При това, за много от публикациите стават характерни не само софистични постройки, но и широко използване на неточен език (използване на недефинирани понятия, термини и словосъчетания), както и невъзможност да се разграничи кое е известно и кое е ново. Често рецензентите влизат в тон с такава „научна алабалистика” и приемат неясно и неаргументирано формулирани приноси.Един дисертационен или хабилитационен труд би могъл да бъде с незначителни и спорни приноси, но безотговорно недопустимо е да се приемат фалшиви приноси, забулени в неточен език и високопарна фразеология. Такава практика деформира или игнорира принципите на научното търсене и води до формиране на цели колективи, дори общности, в които научното ежедневие и научната кариера се градят върху компилативно празнословие. За съжаление, в България може да се стане професор по такъв начин.”
————-
Редакционно:Гореизложеното представлява буквални цитати от публикации на проф. Лазарин Лазаров – USA, Ohio University, Chemical Engineering Department. Посочени са и датите на публикациите: 2009 и 2017г. Към настоящата 2020г., ЗВО и другите нормативни актове са претърпели промяна и има напредък в академичната реформа. Но въпреки това, думите на проф.Лазаров са допълнителен стимул за още по-добро усъвършенстване на нормативната уредба в областта на висшето образование и науката.
————————————————–
СВЕТОВНА БАНКА (2012). Укрепване на висшето образование в България: Варианти за подобряване на моделите на управление, контрола на качеството и финансирането на висшето образование, Вашингтон, САЩ
(Избрани цитати)
УВОД
—
“Един от първите актове на правителството при промените от 1989 г. е да приеме Закона за автономията, с който се премахват повечето от механизмите за контрол, при които работят университетите до тогава, но не се предлагат контра мерки за управлението на университетите, по-специално за поддържане на баланс между автономията и отчетността.
Стр.14. т.2.1.”
—
“Масовото включване в системата на висшето образование, което в случая с България поема почти всички младежи, завършили средно образование, както и нарастващият брой институти в страната, предоставящи образователни степени, поражда засилено безпокойство за качеството и интегритета на системата за висше образование и нейните институти по най-малко три въпроса:
● Подходяща насоченост: Дали институтите за висше образование, предлагащи обучение и образование, наистина отговарят на потребностите на обществото?
● Ефикасност: Дали институтите за висше образование осигуряват постиженията и резултатите, които заинтересованите от образованието страни очакват от тях, по-специално по отношение на броя и характеристиките на усвоилите умения завършили студенти?
● Ефективност: Могат ли студентите да получат полезно и с разумно добро качество образование в приемливи времеви граници? И дали институтите и системата като цяло използват своите ресурси за постигане на максимален ефект?
Стр.16”
———————————————————————————-
КОНТРОЛ НА КАЧЕСТВОТО (АКРЕДИТАЦИЯ) ВЪВ ВИСШИТЕ УЧИЛИЩА
„Приоретизиране на тези предизвикателства и варианти за реформи
(Стр.12)“
—
„Ключов приоритет #1: Качеството. Качеството на висшето образование в България ще се подобри значително, ако средствата от ЕС за следващия програмен период (2014-2020) се използват за финансиране на внимателно подбрани, с високо въздействие интервенции, сред които: (i) подкрепа за участието на изследователи и университетски преподаватели от световна величина в процедурите за оценяване и акредитация на НАОА или на други акредитационни институции, ...”
(Стр.13)“
—
„Ключов приоритет #2: Реформи във финансирането. Правителството трябва да продължи да увеличава дела на модела за финансиране, основаващо се на представянето на институцията като инструмент за постигане на дългосрочните стратегически цели на политиката.
Ключов приоритет #3: Управление. Заинтересованите от висшето образование страни в България трябва да работят заедно за възстановяване на баланса между обществения интерес и интереса на академичния състав по въпроса за това как да се управляват висшите учебни заведения. Приоритетната реформа следва да включва преразглеждане на сегашните управленски структури в държавните висши учебни заведения, за да се създадат силни механизми за отговорност на академичния състав, особено за образователните постижения на студентите и възпитаниците на университетите.
(Стр.13)“
—
„3.3.5. Както и в много други държави членки на ENQA и EQAR, критериите за оценяване се фокусират върху набор от общи предпоставки за предоставяне на висше образование с високо качество.
В България обаче, в критериите за оценяване на институти и програми все още доминират измеренията на входящите ресурси и процеси, вместо постиженията и резултатите, и измерването е насочено повече към количеството вместо към качеството.
(Стр.17)“
—
„3.3.7. До средата на 2011 година резултатите от оценяването от НАОА се изразяваха в 4-степенна оценъчна скала – “много добър”, “добър”, “задоволителен” и “незадоволителен”, при което НАОА даде възможно най-високите оценки при акредитация “много добър” и “добър” на 45 от 51 висши учебни заведения в България. От международна гледна точка такова минимално различие в оценките поражда съмнения за интегритета на оценяването, особено предвид факта, че българските висши учебни заведения не присъстват в известните международни рейтингови системи и не са ръководили никой от малкото съвместни международни изследователски проекти с българско участие.
(Стр.17)“
—
„Относително малкият размер на страната, големият брой висши учебни заведения, практиката по-голямата част от академичния състав да работи едновременно в повече от два университета или висши учебни заведения, съчетано с тяхното доминиращо присъствие във всички органи на НАОА и в експертните групи, създават предпоставки за конфликт на интереси и поставят под съмнение интегритета на процеса на оценяване.
(Стр.19)“
—
„3.4.2. Предложена реформа 1: Да се намали зависимостта на НАОА от академичния състав на държавните висши учебни заведения .
Например, екипите по оценяване, които отговарят за институционално и програмно оценяване на висшите учебни заведения в Холандия и Дания се състоят предимно от международни експерти.
3.4.3. Предизвикателство 2: Недостатъчна прозрачност на НАОА. … докладите за акредитацията не са публично достъпни.
3.4.4. Предложена реформа 2: Да се публикуват пълните текстове на докладите за акредитация. НАОА би хармонизирала напълно своите стандарти с ЕСУ за осигуряване на качеството в Европейското пространство за висше образование (ЕПВО) като направи пълния текст на докладите си за акредитация публично достояние.
(Стр.20)“
—
„Понастоящем всички разходи за незадължителното ангажиране на чуждестранни експерти в оценките на НАОА трябва да се покриват от оценяваното висше училище, което естествено спира желанието на висшите учебни заведения да бъдат привличани чуждестранни експерти в оценяването им.
(Стр.22)“
…
3.4.12. Подборът на чуждестранни експерти от страна на НАОА трябва да бъде насочен към привличането в екипите за оценяване на известни експерти и учени от световна класа, като се постави ударение на качеството, взискателността и безпристрастността в по-голяма степен отколкото върху разходите за оценяването.
(Стр.22)“
——————————————————————————
УПРАВЛЕНИЕ НА ВИСШИТЕ УЧИЛИЩА
—
„Държавните висши учебни заведения се управляват в полза на техния академичен състав.
(Стр.8)“
—
„4.5.7. Разбирането за автономията е свързано с понятието за независимост от държавата, но на практика секторът стана и донякъде независими от индустрията, работодателите, пазара и прекомерно зависим от преподавателския състав, персонала и различните групи вътре в института.
Така всяко усилие на заинтересованите страни извън държавните висши учебни заведения да заявят правото си на участие в ръководството се възприема като нарушаване на университетската автономия.
При това положение законовите разпоредби, изискващи съгласуваност с работодателите, промишлеността и другите външни заинтересовани страни, изглеждат като неуместно налагани норми и водят само до чисто формално взаимодействие. Но големите реформи в сектора на висшето образование в България, които да го осъвременят, едва ли ще успеят, ако не се измени рамката на ръководството на институциите, така че да направи висшите учебни заведения по-отворени за външните заинтересовани страни и придържащи се към по-стриктна рамка на отговорността.
(Стр.30)“
—
„ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение 1. Референтна система за показатели и процедури на оценяване, разработена от Европейската асоциация на университетите
—
6. Средно безвъзмездно финансиране на преподавател, предоставяно по договори за изследователска работа: Изследователската работа по договор е надежден показател за ангажираността на съответния университет или звено с подкрепата за социално икономическото развитие.
—
Ниво на изследователска работа
1. Дял от преподавателите действително ангажирани с изследователска работа: Делът на преподавателите, действително ангажирани с изследователска работа, е надежден показател за участието на института в изследвания.
3. Ниво на съотношението финансиране на изследванията – преподавател: Уместността на този показател зависи от националните механизми за финансиране на изследователската работа. Той е особено полезен при система, в която изследователската работа се финансира чрез субсидии, получени от отделните изследователи или екипи на базата на конкурси, присъдени по решение на експертен състав от колеги.
(Стр.52-53)“
————————————
НЕЕФЕКТИВНОСТ НА МАЛКИТЕ ВИСШИ УЧИЛИЩА
“1.10.1. Предизвикателство:
● Голям брой малки, специализирани държавни висши училища. Картината на висшето образование в България се характеризира с големия брой малки, специализирани държавни висши учебни заведения. Малките висши училища едва ли могат да наберат критичната маса изследователи, обикновено от различни специалности, необходими за постигане на заявената цел на правителството да превърне университетите в основни играчи на полето на изследователската работа и иновациите. Това поражда проблеми от гледна точка както на финансовото обезпечаване и управление, така и на изследователската и развойна работа.
Освен това, ниското съотношение студенти-академичен състав при тези малки висши училища води до неефективно изразходване на средствата в сектора.
1.10.2. Варианти за реформи:
● Да се обединят университетите и институтите за висше образование. Правителството може да обмисли финансови и нефинансови стимули за сливане на някои малки и специализирани държавни висши училища в по-големи институти или създаването на по- малък брой многопрофилни университети с по-голям среден прием на студенти от сегашния.
В Китай и Унгария има примери за такива успешни сливания на институти чрез смели действия на правителствата, въпреки съпротивата от страна на университетите. При реформата в Унгария от 1996 г. до 2007 г. бяха обединени 100 специализирани института в 30 по-големи многопрофилни университета.
(Стр.12)”
—
“Но ниското съотношение студенти-преподаватели на малките специализирани държавни висши учебни заведения и някои университети засилва неефективността на разходите в сектора. Още повече, че малките висши училища с една дисциплина едва ли ще могат да наберат критична маса изследователи, обикновено от различни дисциплини, които са необходими, за да се постигне декларираната цел на правителството да направи университетите основни играчи на сцената на изследванията и иновациите.
(Стр.43)”
—
„ПРИЛОЖЕНИЯ
5.6. Предизвикателства и варианти за реформи във финансирането на висшите учебни заведения в България
5.6.1. Предизвикателство 1: Голям брой малки специализирани държавни висши учебни заведения. Големият брой малки специализирани държавни висши учебни заведения поражда безпокойство от гледна точка на финансиране, изследователска и развойна дейност и управление.
Малките висши училища едва ли са в състояние да наберат критична маса изследователи, обикновено от различни дисциплини, които са необходими, за да се постигне декларираната цел на правителството да направи университетите основни играчи на сцената на изследванията и иновациите. Освен това, ниското съотношение студенти академичен състав в тези малки държавни висши учебни заведения засилва неефективността на разходите в сектора.
5.6.2. Предложена реформа 1: Да се насърчи окрупняването на университетите и институтите за висше образование. Правителството може да обмисли и предостави финансови и нефинансови стимули за сливането на някои висши училища в по-големи институции или за създаването на по-малък брой многопрофилни университети с по-голям среден брой записани студенти отколкото понастоящем. Един от вариантите е да се насочи сектора за висше образование в средносрочен и дългосрочен план към такова окрупняване чрез подходящите промени в механизмите за разпределение на финансирането, например чрез по-нататъшно диференциране на финансирането на базата на представянето на висшите учебни заведения. Очакваното предизвикателство при обсъждането на окрупняване или сливане на университети е класическият пример на управление на промяната, която засяга силно заложени в системата интереси. Затова е нужно да се положат ясно дефинирани и посветени на тази цел основи на политиката и да се идентифицират хора, способни да управляват промяната като използват справедливи и прозрачни критерии. Ползите от такова окрупняване или сливане трябва да се пояснят пред всички засегнати от промяната страни, особено пред преподавателския състав и ректорите. Китай и Унгария дават примери за успешни сливания на такива институти чрез смели действия на правителството, въпреки значителната съпротива от страна на университетите. Унгарските реформи от 1996 г. (вж. Каре 6) успяха да окрупнят (до 2007 г.) около 70 специализирани държавни института в 30 по-големи многопрофилни университети.
Унгария беше една от първите централноевропейски страни, която направи преход през 90-те години от социалистическа, централизирана планова икономика към пазарна икономика и по редица причини (включително и историята на гъвкаво управление и относителни политически свободи) Унгария беше по- подготвена от повечето съседни страни, да направи прехода. В началото на 90-те години системата на висшето образование се състоеше от 66 държавни института, обучаващи приблизително 110 000 студенти и няколко частни и религиозни института, обучаващи по-малко от 1000 студента. Законът за висшето образование от 1993 г. и последвалите му изменения през 1996 г. и 1999 г. позволиха на правителството да намали броя на държавните институти като ги обедини в по-цялостни институции. Той позволи и да се увеличи броят на частните и религиозните институти, като целият този процес доведе до четирикратно увеличение на броя записали се студенти – от малко над 100 000 студенти през 1990-1991 на над 400,000 през 2006-2007, както се вижда от долната таблица.
(Стр.45)“
—————————————————————————————
ТВ ИНТЕРВЮ
ТВ ЕВРОПА, д-р Щерьо Ножаров, “Висшето образование и науката в България”, 25.05.2020г.
Линк1:
Линк2:
Системата на висшето образование в България има нужда от сериозна реформа.
Обективен пример за това, че нещата в тази област не са добре: Българските университети отсъстват от международните рейтингови класации (с изключение на един от тях, който заема задни позиции). Няма „световна конспирация“ срещу държави с по-нисък доход на човек от населението, защото в международните рейтингови класации присъстват университети на редица африкански държави (Нигерия, Гана и други). Даже някои от тези развиващи се държави имат по няколко университета в световния топ 1000.
Нека видим, каква е методологията за класиране на най-добрите 1000 университета в света и да си отговорим как стои България спрямо тези параметри:
Като общ извод: 60% от класирането на университетите в света е базирано на научни публикации и цитати. 60%!
(Ако добавим и приходите от продажба на патенти, което е свързано 62.5%).
Първи довод за нуждата от реформа:
(1) Тук възниква въпросът, как българските университети развиват наука без да има на разположение на изследователите, преподавателите, рецензентите професионален софтуер за плагиатство?!?
В тази ситуация как рецензентите рецензират? Как се защитават дисертации и монографии?
Това може да се разбере веднага като се отвори SCOPUS или Web of Science и се види колко от преподавателите имат публикации там от съответните университети. И отделно трябва да подчертаем, че в развития свят публикации в SCOPUS в списания с импакт-фактор под 1 се считат за “бял шум“ в науката и на тях се гледа недобре.
Втори довод за нуждата от реформа:
(2) Университетските проекти и най-вече вътрешноуниверситетските проекти обикновено завършват с нулев научен резултат.
Тези проекти продължават обикновено 3 години, но няма изискване накрая да има като резултат от тях поне една публикация индексирана в SCOPUS или Web of Science. А тези проекти се финансират с държавни (публични) средства. Само около 10% от тези проекти имат научен резултат който би могъл да се приеме като някакъв дори и минимален принос по международните стандарти. Това означава, че проектите които не завършват с публикации индексирани в SCOPUS или Web of Science нямат никакъв смисъл от научна гледна точка и публичните средства с които са финансирани са дадени напразно. Тези проекти нямат никаква научна стойност.
А финансирането на българските университети зависи от броя на приетите в тях студенти, а не от научните и изследователски резултати на преподавателите им. Това е в разрез с международните изисквания.
Трети довод за нуждата от реформа:
(3) Рейтинговата система не работи. Акредитационната процедура също не работи.
Към 1989г. е имало 30 висши училища (при население 8млн.), а през 2020г. (при население под 7млн.) те са 51-двойно повече. Но има доводи, че измерено спрямо човек от населението сегашния брой висши училища отговаря на европейските стандарти. От друга страна, броя български висши училища които влизат в ТОП 1000 на международните класации НЕ отговаря вече дори и на африканските стандарти. Например в София има технически държавни висши училища с размерите на факултет, които си имат отделен ректор, зам. ректор и т.н. Техните разходи лежат върху държавния бюджет. Те спокойно могат да станат факултети на техническия университет, защото след като не присъстват в международните рейтингови класации няма никакъв смисъл държавата и данъкоплатците да плащат скъпо за тяхната самостоятелност.
Четвърти довод
(4) Финансирането на българските университети зависи от броя на студентите приети в тях, а не от научните резултати на преподавателите им.
Вратата на университетите се отваря широко за приемането на възможно по-голям брой от кандидатите (по възможност всички кандидат-студенти). Някои коментатори казват, че това не е лошо стига в края на следването изпитите да са тежки („фунията“ да е стеснена) и да завършват само знаещите. Но когато университетите отворят широко вратата за приемане, после нагаждат критериите така, че повечето студенти да завършат. Защото в противен случай се губи субсидията и второто по-важно нещо: ами нали ще тръгне между кандидат-студентите слухът, че в този университет се завършва трудно. Тогава кой ще кандидатства в този университет следващата година след като навсякъде другаде се завършва лесно.
И така става, че с всяка следваща академична година се свалят критериите (а демографията намалява) и накрая те са толкова минимални, че самите студенти вече не виждат полза да завършат този университет, защото нищо не научават там. Правят се нон-стоп поправителни сесии докато всички не ги издържат. Студентите се явяват масово без да учат разчитайки на преписване или милостта на преподавателите.
Пети довод
(5) Лошото качество на преподаване допълнително отблъсква българските кандидат-студенти към чуждестранни университети.
Както вече беше посочено фактори за това са и ниските ниските научни изисквания към преподавателите, неефективната акредитационна процедура на отделните специалности, неработещата рейтингова система.
Но до какво водят тези дефекти. В университетите умишлено се налага едно схващане, че едни от преподавателите имат високи умения за преподаване, а други-за научна дейност. Разбира се, това е абсурдно твърдение. Все едно да кажеш, че едни от шофьорите на пътя стават за състезателно (практическо) шофиране, а пък други – за инструктори по кормуване. Ами ако някой не може да кара автомобил и няма практически умения, как тогава ще бъде автомобилен инструктор?! По същия начин, ако преподавател не може да пише научни публикации на високо ниво (индексирани в SCOPUS или Web of Science), какво тогава преподава на студентите??? Те и студентите го виждат това. Срещу тях стои преподавател който чете от презентация буквално (или в режим на скрити бележки) и ако му изключиш презентацията на такъв преподавател и го накараш да начертае на дъската всички графики и формули той няма да може.
Това реално показва едно доста ниско ниво на преподаване, защото в катедрите по социални, правни и стопански науки 80% от преподавателите нямат високоиндексирани публикации. Тогава тези преподаватели какво точно преподават на студентите след като нямат умения да напишат такава публикация. Това означава, че в тяхната област те не познават цялата материя или поне последните актуални анализи. Също така означава, че ако случайно познават цялата материя в тяхната научна област, те не могат да я интерпретират достатъчно добре. След като не могат да добавят абсолютно нищо към съществуващото познание те се доближават повече до учителите, а не до научните работници. В чужбина такива хора заемат длъжност: лектор в университетите. В България тези хора могат да заемат всяка научна длъжност и звание. Тоест, тук се четат някакви учебници от преди десет години които повечето студенти които имат желание биха могли сами да прочетат в библиотеката или интернет и обикновено го правят. Но така пада и авторитета на съответния университет и повечето кандидат-студенти следващата година заминават да учат в чужбина.
Шести довод
(6) Системата на абсолютно затворено академично самоуправление според проф. Лазарин Лазаров (преподавател в САЩ) води до академичен феодализъм.
Типът академична автономия който съществува в България е някаква крайна форма която няма аналог в света. Това е потвърдено и от Световна банка. В доклада си за България от 2013г., Световна банка казва, че българските висши училища не се управляват в интерес на обществото въпреки, че се финансират от това общество и призовава държавата да се намеси по-силно в това управление.
Тези деформации се получават от неправилната интерпретация в България на принципа на „академична автономия“. В тази връзка критично решение от 2010г. има и Конституционния съд на Република България, който определя този принцип като недопустимо „бяло петно“ в правото. И защото принципа на „академичната автономия“ дава възможност дори и за пожизнено управление на българските университети, което е абсурдно. Има такива случаи в български висши училища при които въпреки пар.11 от Закона за висшето образование (който определя максимална възраст за преподаване до 68 години с удълженията) позовавайки се на „академичната автономия“ се стига не просто до пожизнено преподаване, а до пожизнено управление. Това става със създаването на странни структури като „Съвет на старейшините“, който заседава съвместно с „Ректорския съвет“ и му нарежда какво да прави. А най-абсурдното е, че това се случва на база вътрешен правилник на университета приет от Академичния съвет на основание принципа на „академичната автономия“. Пожизнени длъжности е имало само във феодализма и това е нечувано за 21 век. А пък т.нар. „Съвет на старейшъните“ (от нашия пример) се състои от почетни заслужили професори – немалка част от които са с нула (0) високоиндексирани публикации (SCOPUS) и по западните стандарти могат да бъдат приравнени на длъжност лектор (кандидат асистент или асистент) в реномираните чуждестранни университети. Тук могат да се посочат и още редица много интересни (обективни) факти, но и посоченото до момента е достатъчно. Важното е, че тези доживотни преподаватели нямат интерес да развиват следващите поколения, за да не се натрупват много професори, като по-новите ще отговарят на по-високи научни изисквания и това ще сваля авторитета на почетните. Но се получава така, че дори и асистенти вече имат повече високоиндексирани публикации спрямо някои от тях. Това подронва авторитета на целия университет който съдържа такава странна структура. И разбира се, кариерното развитие на такива асистенти започва да се забавя.
Тук трябва да отбележим, че Закона за висшето образование (Глава седма-озаглавена “Почетни звания”) продължава да предвижда едно единствено почетно звание-“Доктор хонорис кауза”. Законът не допуска други почетни звания, но пък висшите училища се позовават на принципа на „академичната автономия“ и явно смятат, че могат да допълват закона както решат. Появяват се заслужили и почетни звания, каквито подобни наименования е имало в епохата на тоталитаризма, а България е член на ЕС и НАТО повече от 10 години.
Седми довод
(7) Наистина ли българските кандидат-студенти отиват да учат в чужбина, защото искат да останат после да живеят и работят точно в същата държава в която са учили или поне в същия континент?!
INSEAD в Сингапур (малка държава на 60 години) е един от топ-университетите в света и привлича млади хора от цял свят. Таксите в такъв тип университети привличащи студенти от чужбина чрез качество и подбор са около 45000 USD на студент, а таксите в българските университети са около 600 USD на студент. Завършилите в Сингапур (INSEAD) след това могат да се реализират по цял свят, вкл.: САЩ, Великобритания, Германия и т.н.
Е защо тогава толкова много студенти искат да отидат да учат в една малка държава като Сингапур и да плащат огромни такси за следване спрямо българските, ако искат да се реализират после в други държави на други континенти?!
Тогава доводът, че българските кандидат-студенти отиват да учат в чужбина, защото искат после там където са учили да останат и точно в тази държава заради по-висок стандарт не е състоятелен и не е верен.
Заключение:
Ситуацията с това затворено академично самоуправление в България е стигнала до там, че дори и някои от най-елитните български университети за учебната 2020/2021 г. приемат без никакъв изпит, само по успех в 90% от специалностите. А тези които са запазили тестовете си в немалка част ги провеждат във формат, който не би затруднил 90% от учениците в горните класове. Разбира се има и български университети които са изключение: някои от медицинските, а и не само. Те поддържат научно ниво и привличат и чуждестранни студенти. За да станат българските университети част от първите 300 в международните рейтингови класации трябва решителна реформа на висшето образование, която да премахне и дискриминацията в кариерното развитие. Такава реформа която да не гони способните български учени в чужбина.
—————————————————————————————–
ТВ ИНТЕРВЮ
ТВ ЕВРОПА, Д-Р ЩЕРЬО НОЖАРОВ – “Ще има ли мащабна реформа на висшето образование”, 25.10.2019г.
Линк 1:
Линк 2:
(.Забележка: В телевизионното интервю е участвал и д-р Валери Апостолов, Председател на национален Синдикат „Висше образование“ и Конфедерален секретар на КТ „ПОДКРЕПА“ – неговото изказване присъства на видео записа, чийто линк е посочен тук, но в текста е отразено единствено изказването на д-р Ножаров).
Системата на затворено академично самоуправление в България, основана на неправилна интерпретация на принципа за „академична автономия“, води до различни деформации спрямо международните практики и няма познат аналог по света.
Бюджета на един голям български държавен университет е 50 млн. лева годишно. За сравнение – бюджета на един областен български град е 48 млн. лева годишно за цялата община (Смолян). Тоест, един голям български държавен университет има по-голям бюджет от общинския бюджет на областен град.
Тук важният въпрос е, след като един държавен университет има такова голямо финансиране, как държавата контролира харченето на тези пари?
Българската система на затворено академично самоуправление базирано върху принципа на „академичната автономия“ се тълкува, че покрива всички области: финансова, административна, научна и образователна. Например в Германия финансовите въпроси на държавните университети се управляват от финансов канцлер назначаван от държавата (министърът на образованието), а университета си е автономен само по отношение на образователните и административните въпроси. На практика този финансов канцлер играе ролята на заместник-ректор по стопанските и финансовите дела, в качеството му на представител на държавата която субсидира университета финансово (а също и цялото недвижимо имущество на университета е публична държавна собственост). Университетите в англосаксонската система имат „Борд на регентите“, който играе ролята на висш управителен орган на самия университет. В този борд на регентите има представители на държавата, а при регионалните университети има представители и на общинските власти. Също има и представители на изтъкнатите възпитаници на университета, както и на настоятелите. Този борд на регентите участва и в селекция на кандидати за изборни длъжности на висшето училище, прави дори и международни проучвания в тази връзка. Подобни примери за международния опит е дал и проф.Лазарин Лазаров (преподавател в САЩ) в негови публикации в сп.Наука.
Видно от изложеното, подобна на българската система на академична автономия включваща пълно затворено академично самоуправление финансирано обаче от държавата с обществени средства не съществува в развития свят. Например в Хърватска през 2019г., медицински университет обявява международен конкурс за декан. Могат да се явяват кандидати от цял свят. Там няма недостиг на студенти. Идва добър декан, с международни научни публикации и привлича студенти със своя международен авторитет. На втората страница на същата обява за декан пише, че той подава 4 годишна програма.
((Няма много примери в България, кандидат за декан или ръководител на катедра да обявява предизборно 4 годишна програма за своето управление. Практиката в българските висши училища обикновено е да стават няколко колеги на кандидата и да казват: той е много добър, ще управлява добре. (В редица случаи, това са колеги в удължение или непосредствено преди пенсионна възраст, които разчитат договорите им да бъдат продължени. А не преподаватели на безсрочен трудов договор с дълъг срок преди неговото изтичане). Обичайно научните публикации на кандидата не се обсъждат и този въпрос се прескача или се генерализира с едно изречение, че са супер – каквото и да значи това. Самият кандидат декларира, че ще управлява добре (каквото и да значи това), че ще развива членовете на академичния състав (като в последствие се разбира, че това рядко се отнася до всички). Това е общия пример за България изведен и доказуем от съдебната практика по ЗВО, но разбира се и тук има отделни добри и положителни примери.))
Подобно на Хърватия (държава от Балканите-съседка на България), така и Албания обявява подобни открити конкурси за декански позиции. Дори и развиващи се държави като Ирак обявяват такива открити международни конкурси за декани, ръководители на катедри, което е лесно проверимо в интернет.
Проблемът на България е, че докато при изборите за кмет (на община Смолян), който ще управлява бюджет от 50 млн. лева годишно се провеждат избори с тъмни стаички и процедура на гарантирано тайно гласуване, то при избори на университетски органи за управление това не е така. Казахме вече, че бюджетът на един голям български университет е равен на бюджета на областен български град, който е и общински център (50 млн. лева годишно). Но изборите за университетски органи за управление се провеждат без никакво зачитане на тайната на вота: няма тъмни стаички, хората попълват бюлетините на открито поставени един до друг. Масово има възможност да се види кой какво попълва. Дори и никой да не гледа, преподавателя който си попълва бюлетината е със съзнанието, че се вижда от другите какво попълва. Има редица случаи когато членовете на изборни комисии са и кандидати или имат роднински връзки по между си, което най-малкото е антидемократично. Това за общински и държавни избори е забранено и ако се случи гласуването ще бъде анулирано, но за университетските избори няма проблем. Въпросът е каква е разликата между публичния бюджет на община Смолян от 50 млн.лв. и публичния бюджет на голям български университет в размер на същите от 50 млн. лева? Не трябва ли да има еднакъв контрол върху публичните средства от страна на държавата и еднаква гаранция за демократичния избор на лицата които ще управляват тези еднакви по размер публични средства?
Именно заради това на катедрено или факултетно ниво много рядко има конкуренция между предложените кандидати, а както казахме в развития свят (дори и на Балканите) за такъв тип позиции се обявяват отворени международни конкурси.
Първа крачка за реформиране на българското висше образование е гарантиране на тайната на вота при избори за университетски органи за управление. В момента в Закона за висшето образование пише, че тези избори се провеждат при зачитане на тайната на вота. Но какво означава зачитане на тайната на вота-в условията на академична автономия решават университетските ръководства.
Термина „тайно гласуване“ по чл.10 от Конституцията на Република България дефиниран в Изборния кодекс и термина „тайно гласуване“ по чл.26, ал.5, чл.26д, чл.29 от Закона за висшето образование напълно съвпадат. Не може в първия случай да се спазват стриктни правила (включващи изборни кабини и гарантиране на тайната на вота), а във втория случай да няма никакви гаранции за тайна на вота (никакви подробни изборни процедури в закона за висшето образование), нито изборни кабини.
——————————————————————————–
Сп. Правен свят, А защо реформата в образованието да не бъде основата на проекта за нова Конституция или при изменението на действащата?, д-р Щерьо Ножаров, 25.8.2020г.
Избран цитат от публикацията:
“Решение №11/2010г. по к.д.№13/2010г. на Конституционния съд на Република България (обн.ДВ бр.81/2010г.) поставя необходимост от определяне на границите на принципа на “академична автономия”, защото според конституционния съд този принцип не може да създава “бяло петно” в правото или да има примат над основните права на гражданите. Трябва да се прави разлика между “конституционен принцип” и “конституционно установени основни права на гражданите”. Принципите обслужват правата, а не обратното. Ето защо, принципът на “академичва автономия” обслужва “правото на образование” на българските граждани и е подчинен на това право, но съдебната практика е много противоречива.
Цитат от Решение №11/2010г. на Конституционния съд:
“Академичната автономия не създава някакво “бяло поле”, от което държавата не се интересува. Както академичната автономия не изключва нормативното регулиране на отношенията в сферата на образованието и науката, така и контролът, който Конституцията казва, че държавата упражнява върху висшите училища, не би трябвало да бъде изключван и ограничаван. Оттук и заключението, че държавата е длъжна да уважава решенията на висшите училища, заложени в правилниците им, но не би трябвало да бъде пасивен наблюдател на евентуални техни нарушения на закона или дори на собствените им правилници.“
Видно от Определение № 1869 от 11.02.2014 г. по адм. д. № 326/2014 г., VІІ отд. на ВАС, границите на принципа на „академичната автономия“ са конституционно гарантираните права и свободи на гражданите. Когато става въпрос за тяхното засягане, вече не се касае за вътрешноорганизационни въпроси на висшето училище. Според цитираното съдебно определение на ВАС в този случай съдът следва да определи предмета на спора, като спор за спазване на границите на „академичната автономия“.
Тази хипотеза намира отражение и в т.6 и т.11 на Решение № 11 от 5 октомври 2010 г. по конституционно дело № 13 от 2010 г. – Конституционен съд на Република България (Обн. ДВ. бр.81 от 15 Октомври 2010г.):
-т.6 от решението на КС:
„Позицията, която заема Конституцията, следователно е, че ограничението на правата трябва да бъде съобразено с чл. 57 от Конституцията. От друга страна, щом Конституцията обявява равенството на гражданите пред закона за принцип, не всяка цел ще може да бъде годно основание за ограничаване на права, а само цел от същия порядък какъвто Конституцията допуска като основание за ограничаване на права. Специално целта да се повиши качеството на образованието или да се гарантира стабилност на трудовите отношения, то трябва да се посочи, че те нямат характеристиките и тежестта на основанията, с които Конституцията свързва възможността за ограничаване на права. Подобни цели са по-скоро израз на управленска политика и са нейна постоянна цел. Още повече политиките следва да се съобразяват с Конституцията.“
-т.11 от решението на КС:
„Въобще ограничаването на обхвата на контрол върху придобиването на научна степен и заемането на академично звание, който придобива особено значение в контекста на децентрализация на тези процедури съгласно формулировката на чл.1, ал.2, т.1 ЗРАСРБ, според Конституционния съд представлява недопустимо отклонение от задължение, което Конституцията установява в чл.53, ал.6 за държавата.“
Във връзка с това трябва да се посочи, че макар и конституционно прокламиран принцип, „академичната автономия“ няма примат (върховенство) над другите конституционно установени принципи. Особено над конституционно установените граждански права и свободи. Тук особено внимание трябва да се обърне на чл.57, ал.1 от Конституцията на Република България, който гласи: “Основните права на гражданите са неотменими”. “
За да прочетете цялата публикация следвайте линк:
——————————————————————————————–
Ножаров, Щ. (2019). Влияние на принципа на ‘академичната автономия’ при оспорване по съдебен ред на актовете на органите по Закона за развитие на академичния състав в Република България, сп.Наука, бр.1, стр.44-52
Избран цитат от публикацията:
“4. Влияние на принципа на „академичната автономия“ при съдебно обжалване на правилник за организацията и провеждането на конкурси за заемането на академични длъжности на висше училище.
Ще бъде разгледана хипотезата на съдебно обжалване на правилник за организацията и провеждането на конкурси за заемането на академични длъжности на висше училище. През 2018 г. беше направена съществена промяна на относимата нормативна уредба. С ДВ бр.30 от 3 април 2018 г. беше изменен и допълнен Законът за развитие на академичния състав на Република България (ЗРАСРБ), а с ДВ бр.56 от 6 юли 2018 г. беше изменен и допълнен Правилникът за прилагане на ЗРАСРБ (ПП ЗРАСРБ) [3],[10]. Основното в направените нормативни промени е определянето на минимални национални изисквания за заемането на академични длъжности, като висшите училища могат да определят в своите правилници и допълнителни изисквания.
Така, висшите училища, възползвайки се от правото си по чл. 1“а“ от ПП ЗРАСРБ, могат да създадат допълнителни категории изисквания, които могат да се окажат дискриминационни и субективни [10]. В този случай, отделният преподавател дори и да има желание и научни възможности, няма да може да ги изпълни.
Конкретния казус, който ще бъде анализиран, е обжалване на Правилника за организацията и провеждането на конкурси за заемането на академични длъжности на висше училище към момента на неговото приемане от преподавател, който не е участвал в конкретен конкурс. Жалбата ще бъде подадена на основание чл. 32, ал.8 от ЗРАСРБ с искане съдът да отмени обжалваните субективни или дискриминационни разпоредби на правилника, като ще се изтъкнат основания по чл.146, т.4 от АПК [1],[3]. Компетентен да разгледа жалбата е административният съд, в чийто район се намира висшето училище, издало оспорвания правилник.
Основните въпроси, които следва да бъдат изяснени при този казус, са следните:
Дали жалбата може да се третира като недопустима единствено заради характера на обжалвания правилник, който може да се квалифицира като вътрешноорганизационен акт на висшето училище.
Също така, липсата на участие на жалбоподателя в конкретен конкурс за заемане на академична длъжност води ли до липсата на правен интерес от обжалване на правилника на висшето училище.
При анализ на така поставените въпроси се стига до извод, че такава жалба ще бъде допустима на няколко различни основания.
Първо, Правилникът за организацията и провеждането на конкурси за заемането на академични длъжности в отделно висше училище е годен за обжалване акт на основание чл.32, ал.8 от ЗРАСРБ във вр. чл.24, ал.1 и чл.30, ал.1, т.14 от ЗВО [2], [3]. Не би следвало, ал.8 на чл.32 от ЗРАСРБ да се тълкува единствено във връзка с ал.1 на същата разпоредба [3]. При такова тълкуване на обжалване по съдебен ред ще подлежат само актовете на ректора на висшето училище за заемане на академични длъжности. Но при внимателен прочит на ал.8 на чл.32 от ЗРАСРБ, се вижда, че законодателят е употребил изрично думата „Всички актове…“ [3]. Така започва и самата разпоредба, която в пълния си текст е: „(8). Всички актове на органите на висшето училище, на научната организация за придобиването на научна степен или заемането на академичните длъжности по реда на този закон, както и заповедите на министъра на образованието и науката, издавани във връзка с осъществяването на правомощията му по глава четвърта, могат да се обжалват пред съда при условията и по реда на Административнопроцесуалния кодекс.”
Това доказва, че разпоредбата на чл.32, ал.8 от ЗРАСРБ има самостоятелно действие и тя обхваща всички актове на всички органи на управление на висшето училище [3]. Безспорно е, че правилникът на висшето училище издаден по реда на чл.2, ал.5 и чл.15, ал.1 от ЗРАСРБ, е акт на висшето училище, който е включен в приложното поле на “всички актове“, “по реда на този закон” на разпоредбата на чл.32, ал.8 от ЗРАСРБ [3].
Второ, жалбата е допустима, защото се квалифицира като повдигане на спор за нарушаване на границите на „академичната автономия“ чрез нарушаване на основни граждански права, гарантирани от Конституцията на Република България [9]. В тази хипотеза, преподавателят-жалбоподател ще претендира за дискриминация заложена в разпоредбите на обжалвания университетски правилник. Забраната за дискриминация е установена в чл.6, ал.2 на Конституцията на Република България [9]. Тя е основно конституционно гарантирано гражданско право и нарушението й се преследва от редица международни конвенции на ООН и актове на ЕС. Отказът от правосъдие на национално ниво по този въпрос е основание за повдигане на спор пред международни съдилища.
Трето, неучастието в конкретен конкурс на жалбоподателя не води до липса на правен интерес от обжалване. Правният интерес на отделен преподавател от обжалване при такива случаи е свързан с невъзможността при формулираните от висшето училище нови допълнителни критерии по силата на чл.2б, ал.5 от ЗРАСРБ и чл.1“а“, ал.2 от ПП ЗРАСРБ той да бъде допуснат до явяване на конкурс по независещи от него причини със субективен или дискриминационен характер [3],[10]. В тази хипотеза, отделният преподавател ще бъде в първоначална невъзможност да изпълни критериите за подаване на молба за участие в конкурс, именно поради дискриминационно установени субективни критерии в Правилника за организацията и провеждането на конкурси за заемането на академични длъжности на висшето училище. Ето защо, не е необходимо за наличието на правен интерес от обжалване преподавателят-жалбоподател да е участвал в конкретен конкурс за заемане на академична длъжност.
Примери за дискриминационни и субективни критерии: изискване за научно ръководство на докторант, което не предвижда нито срок, нито обективни критерии за получаването му. Такова изискване изначално изключва възможността жалбоподателят да се яви на конкурс за академична длъжност и изобщо да тръгне да събира документи за участие. Това определя като негов пряк интерес, още на тази фаза – приемане на дискриминационния правилник, преподавателят да го обжалва. Подобно изискване ще се квалифицира като наличие на дискриминация по чл.4, ал.3 от Закон за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) – непряка дискриминация, насочена към лица, които не са носители на признак по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., които са поставени в неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална разпоредба [4].
Винаги, когато се поставя изискване за „ръководство на успешно защитил докторант“, трябва да има обективни критерии, по които това да става. Как ръководителят на катедра предлага на катедрен съвет научно ръководство на докторант от конкретен преподавател и с какво се мотивира за определянето на научния ръководител. Например, дали това е преподавателят с най-много научни публикации или най-престижните научни публикации в катедрата. Или това е преподавателя с най-много завършени научни проекти. Защо някои преподаватели имат по 2-3 докторанта, а други нямат нито един при условие, че липсват обективни критерии и мотиви за определянето на научно ръководство на докторант. Със сигурност не може да бъде критерий тематиката на дисертацията, защото един току-що зачислен докторант без нито една научна публикация по темата преди зачисляването му, трудно може да бъде определен като специалист в дадена тясна тематика. Такива критерии трябва да съдържат измерими индикатори (брой публикации, брой научни проекти и др.), които да позволяват сравнение на преподавателите, които кандидатстват за научно ръководство на докторанти. В противен случай, научното ръководство се определя по симпатия, което е дискриминационно.
На следващо място, обикновено се записва в университетските правилници, че за вътрешните кандидати в конкурса се признава единствено научното ръководство на докторанти, зачислени от самото висше училище, което също е дискриминационно. Тоест, ако ръководителят на катедра не желае да даде докторант на определен преподавател, то той не може да получи такъв и от друго висше училище. От друга страна, ако се яви външен кандидат, то на него му признават докторант от друго висше училище, а на вътрешния кандидат в същия конкурс не му се признава такъв докторант от друго висше училище. Това е дискриминация на вътрешните спрямо потенциални външни кандидати, защото става дума за един и същи конкурс, за една и съща позиция, като двамата кандидати – вътрешен и външен, са третирани при различни по тежест условия в полза на външния кандидат.
Подобно дискриминационно изискване се въвежда и за наличието на публикувани университетски учебници. В някои висши училища изрично се изисква учебниците, представяни в конкурс за академична длъжност, да са обсъдени на катедрен съвет вътре във същото висше училище за вътрешните кандидати. За външните кандидати това не важи и те могат да представят учебник, издаден във всяко друго висше училище. Това отново е дискриминация, защото става дума за един и същи конкурс, за една и съща позиция, като двамата кандидати – вътрешен и външен, са третирани при различни по тежест условия в полза на външния кандидат.”
За да прочетете цялата публикация следвайте линк:
Линк1:
http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.3350331
Линк2:
—————————————————–
Линк към статията във в.Дневник:
https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/06/09/3921344_naukata_-_pet_trabanta_za_edin_rols-rois/
В.Дневник, Наука или пет трабанта за един ролс-ройс, д-р Щерьо Ножаров, 9.6.2019г.
В пазарната икономика пет трабанта не правят един ролс-ройс. Такава размяна не би била равностойна. Но това все още е възможно в българската наука и е един от принципите на кариерното израстване.
Според Правилника за прилагане на Закона за развитието на академичния състав няколко доклада от научни конференции, публикувани в нереферирани редактирани колективни томове (от национални научни конференции), са равностойни на статии в научни списания, реферирани и индексирани в световноизвестни бази данни с научна информация (като SCOPUS).
Не би имало сериозен проблем, ако имаше гаранция за качеството на публикациите от български научни конференции. Но това не е така.
Най-малкото защото в повечето сборници от български научни конференции може да се срещне следният текст: “Публикуваните доклади не са редактирани и коригирани. Авторите им носят пълната отговорност за съдържанието, оригиналността и за грешки, допуснати по тяхна вина.”
Какво значи, че научните издатели на сборници от български конференции казват, че авторите на публикации носят пълната отговорност за “оригиналността” на техните публикации. Това означава, че няма контрол за плагиатство и също така няма контрол за научен принос на публикациите. Тоест през 2019 г. можеш да публикуваш научен доклад с “важния” извод, че енергията от възобновяеми енергийни източници е полезна за околната среда и има положително влияние за икономическия растеж. Ами това е известно на човечеството вече от поне 50 години. Да, но според чл.1а, ал.1 Правилника за прилагане на Закона за развитието на академичния състав то ще ти донесе точки и съответно възможност за израстване в научната кариера.
Какви са фактите? През 2018 г. в секция “Икономически науки” при Съюза на учените в България се проведе дискусия на тема каква е ефективността и приноса на провежданите научни конференции в България на икономическа тематика. Дискусията беше председателствана от проф.д.ик.н. Р. Чобанова. Резултатите бяха публикувани в сп. “Икономическа мисъл”, издавано от Института за икономически изследвания при БАН (Чобанова и Ножаров, 2018). Информационното осигуряване на дискусията е базирано върху 300 публично достъпни доклада от сборниците с публикации от 9 научни конференции, за които има информация, че са проведени през 2016 г. от 12 университета и научни институции, акредитирани по икономически науки от Националната агенция за оценяване и акредитация /НАОА/.
Кои са основните проблеми, идентифицирани в дискусията
Първо, една трета от публикуваните научни доклади не съдържат конкретни изводи и препоръки, което прави практическата им приложимост незначителна и създава съмнение в тяхната научна стойност.
Второ, една трета от публикуваните научни доклади ползват в голяма степен теоретична база, която е отпреди 1995 г. и създава съмнение за техния научен принос. Има риск да “откриват” нещо, което вече е открито в световната научна литература.
Трето, има доклади с отклонение от научния стил или екзотични твърдения. Процентът доклади с екзотични заглавия от гледна точка на икономическата теория не е висок – 2%. Но и такъв процент е недопустим за научни работници с научна степен или научно звание.
Няколко примера и кратки коментари:
Заглавие:”Анализ на ръста на чуждестранния туризъм в България през периода януари-юли 2016 г.”
Коментар: Летният туристически сезон в България започва през май и завършва в края на септември. От средата на октомври започва зимният, който завършва през март. Какви изводи е целял да направи авторът, след като е определил шестмесечен период от януари до юли, който е само за една година и не се припокрива нито със зимния, нито с летния туристически сезон. Каква ще бъде научната или практико-приложната значимост на неговите изводи.
Могат да бъдат посочени и заглавия като “Рекламата в лоното на епистемологичната окупация“;
Конферентни публикации с екзотични или неясни икономически твърдения са 8% от общия брой на докладите.
Пример:
“Според големината на фирмата можем да посочим, че големите компании в най-малка степен не осъществяват инвестиции в иновации.”
Коментар: не се разбира големите компании имат ли положително отношение към инвестициите, след като в най-малка степен не ги осъществяват, или е обратното.
Четвърто, има доклади, които “откриват” нещо, което вече е открито и широко възприето в световната научна литература, като не се нуждае от доказване:
Заглавие: “Висшето образование – фактор за просперитета на националната ни икономика”
Коментар: Едва ли някой през 2016 г. има съмнение, че висшето образование е фактор за просперитета на националната икономика. Стратегията на ЕС за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж – “Европа 2020”, още през 2010 г. изисква от държавите – членки на ЕС, да подобрят качеството на образованието, да се подобрят постиженията в областта на научните изследвания и те да бъдат практически приложими. Тоест още през 2010 година Европейският съюз е възприел като официална политика създаването на “икономика на знанието”, а в България през 2016 г. в научна публикация се доказва, че висшето образование е фактор за икономически просперитет.
Заглавие:”Концепцията за иновация като условие за постигане на конкурентно предимство“
Коментар: Тази концепция е възприета много отдавна в световната наука (Porter and Stern 2001).
Може да се каже, че 10% от докладите включват екзотични или вече доказани теми (тези), което е притеснително висок процент за анализ, разглеждащ изследвания на научни работници, които притежават научна степен.
Пето, качеството на използваната статистическа информация в научните публикации.
Според данните само една пета от докладите съдържат графики и таблици с данни, получени от собствени изчисления на авторите. Буди безпокойство фактът, че половината от публикациите съдържат графики и таблици без никаква допълнителна обработка от авторите. Данните са направо пренесени от Националния статистически институт, Евростат или други известни статистически бази-данни, които могат да генерират автоматично таблици и графики. Това води до липса на оригиналност и научен принос на публикациите.
Шесто, коректност на цитирането.
Почти една пета от българските доклади нямат цитиран нито един източник. В международната практика това означава откритие на нова теория, създаваща нова научна школа. А в повечето публикации в най-престижните световни икономически научни издания имат по десет и повече литературни източника. Дори и в научните трудове с присъдена Нобелова награда има поне по няколко. Това означава, че има автори с публикации от български научни конференции, които вероятно са над това научно ниво.
В допълнение още 8% от докладите имат между 1 и 3 литературни източника, а 24% от докладите са с нестандартно или непълно описание на литературните източници, което изключва или затруднява тяхната проверка от читателите.
Може да се приеме, че повече от една четвърт от публикациите имат сериозен проблем с цитирането, което поставя под съмнение тяхната оригиналност и научен принос.
Седмо, преразкази на публични документи-закони, директиви, стратегии.
Една четвърт от докладите преразказват публични документи на национални институции или на институции на ЕС, ООН или други международни организации. Тези изследвания не съдържат критичен анализ на разглежданите документи, нито съдържат конкретни изводи и препоръки. Информирането чрез преразказване не подхожда на научни публикации, а на медийни. Но дори и в медийните публикации има критичен анализ.
Научната стойност на такива преразказвателни научни публикации е, меко казано, съмнителна. Със сигурност те нямат оригиналност и научен принос.
В заключение общият извод е, че пред програмните и научни комитети на провежданите икономически научни конференции стоят редица важни задачи. Не може върху корицата на научен сборник просто да се напише: “Публикуваните доклади не са редактирани и коригирани. Авторите им носят пълната отговорност за съдържанието, оригиналността и за грешки, допуснати по тяхна вина.” В това ли се заключава работата на програмните и научни комитети на провежданите икономически научни конференции в България?
Може ли, докато няма гаранция за качеството на докладите от научни конференции в България, няколко конферентни доклада да са равностойни на публикация в SCOPUS и това да служи за трамплин за научно израстване?
В пазарната икономика пет трабанта не са равни на един ролс-ройс. Петте трабанта си остават пет трабанта, а ролс-ройсът, макар и един, си остава ролс-ройс.
Използвана литература:
1.Чобанова Р. и Ножаров Щ. (2018). Икономически проблеми и решения в научните конференции в България. сп.”Икономическа мисъл”, 63 (5), 117-134.
Визитка за автора:
Гл.ас. д-р Щерьо Ножаров е секретар на секция “Икономически науки” при Съюза на учените и редовен преподавател в катедра “Икономикс” на УНСС. Автор е на научни публикации, които са реферирани и индексирани в световни информационни ресурси като SCOPUS (Elsevier). Цитиран е в Web of Science.През 2018г. е цитиран като автор с индивидуален принос за създаването на Доклада на ООН за световния публичен сектор: “United Nations, 2018, Working Together: Integration, institutions and the Sustainable Development Goals, World Public Sector Report 2018, Division for Public Administration and Development Management, Department of Economic and Social Affairs, (DPADM), New York, April.,ISBN: 978-92-1-123207-3”. Заедно с Р. Чобанова е автор на “Икономически проблеми и решения в научните конференции в България”. сп.”Икономическа мисъл”, 63 (5), 117-134 /2018 г./
Статията във в.Дневник има над 11 000 четения в рамките на една година.
————————————————————————–
Ножаров, Щ. (2019). Особености на престъплението плагиатство по чл.173 от Наказателния кодекс при посегателства срещу произведения на науката, сп.Наука, бр.3, стр.61-70.
Избрани цитати от публикацията:
“В Европейската харта за научни изследователи е обърнато специално внимание на плагиатството [8]. Плагиатството е обвързано с професионалната отговорност на изследователите и се изисква от тях да гарантират, че техните изследвания не повтарят изследвания извършени преди това и на друго място, като избягват всякакъв вид плагиатство и спазват принципа за интелектуална собственост [8].”
“… в мотивите към Закона за изменение и допълнение на ЗРАСРБ (ЗИД на ЗРАСРБ) от 2018 г. се отчита нарастване на плагиатството в научната дейност и необходимостта от по-засилена превенционна и наказателна дейност [18].”
“… плагиатството в качеството му на престъпно деяние е уредено в чл.173, ал.1 от Наказателния кодекс [15]: „Който издава или използва под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с …“.”
“Престъплението е формално – на просто извършване. За неговото довършване е достатъчно да се осъществи описаното в състава изпълнително деяние. Не се изисква настъпване на определени общественоопасни последици [2].”
“Върховният касационен съд (ВКС) определя два алтернативни елемента на изпълнителното деяние на плагиатството по чл.173 от НК [15]. Според ВКС (Решение №426/2015-ГК, IV г.о. на ВКС) плагиатството може да бъде извършено, като се представи чуждо произведение за създадено от плагиата или чрез използване на част от публикация без посочване на източника или действителния автор [20]. По този начин извършителят оставя впечатление в третите лица (възприемащи текста), че той е неговият автор. Виждането на съда може да бъде допълнено. На практика много често в научните произведения се среща и една разновидност на тази хипотеза. Извършителят на плагиатството не посочва в самия текст чуждите автори от които копира, а на края на разработката в раздел „използвана литература“ посочва списък на заглавия на чужди произведения. По този начин в съдържанието на неговата разработка не може да се разбере кои текстове са негови и кои на други автори, а читателите остават с впечатлението, че целият текст е негов. От друга страна, така извършителят се „застрахова“ от обвинения в плагиатство и наличие на умисъл. Но това е само привидна „застраховка“. При плагиатството не е задължително да се издаде или използва цялото чуждо произведение, достатъчно е да се издаде или използва „значителна част“ от него, както предвижда хипотезата на чл.173 от НК, дори и тази част да е прикрита чрез изменена стилистична и граматическа обработка [15]. Дали частта е значителна зависи не от нейния обем, а от идейното ѝ съдържание спрямо цялото произведение [2]. „Значителна част“ от произведение на науката, литературата или изкуството е такава част, която съдържа съществена идея на чуждото произведение и ще се определя според вида на произведението и значението на частта за него ( [9] и Решение №426/2015-ГК, IV г.о. на Върховен касационен съд) [20]. Това е фактически въпрос, съдържащ количествен и качествен критерий, който трябва да бъде определян във всеки един случай поотделно, като определящ е качественият критерий – дали е изплагиатствана основната идея на чуждото произведение, дори и това да е 1–2 изречения.”
“С оглед защитата на пострадалия възниква въпросът, възможно ли е прокурорът служебно да образува наказателно производство по чл.49 от Наказателно-процесуален кодекс (НПК) във връзка с плагиатство по чл.173 от НК, въпреки че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия (чл.175 от НК) [15, 16]. Разпоредбата на чл.49 от НПК може да се приложи и за престъпление по чл.173, ал.1 от НК, когато пострадалият и извършителят се намират в йерархична или функционална зависимост в рамките на един и същи университет [15, 16]. Ако това е налице, то пострадалият от страх да не бъде безпричинно уволнен или наказан, няма да смее да подаде тъжба срещу ръководителя си (длъжностно лице в процедура по атестация) за това, че последният е реализирал плагиатство спрямо негова публикация и си е присвоил авторството върху неговия труд. Пострадалият също може да изпитва страх от безпричинно затрудняване на неговото академично кариерно развитие при подаване на тъжба (спрямо потенциално длъжностно лице в процедура за конкурс за заемане на по-горна академична длъжност).”
С последното изменение на Закона за развитието на академичния състав на Република България от 2018 г. (ЗРАСРБ, Обн. ДВ бр. 38/2010 г., изм. ДВ бр. 30/2018 г.) се създаде дефиниция на плагиатството [18]. Според пар.1, т.7 от ЗРАСРБ: „плагиатство е представяне за собствени на трудове, които изцяло или частично са написани или създадени от другиго, или използването на публикувани от другиго научни резултати без позоваване или цитиране в процедурите за придобиване на научни степени или за заемане на академични длъжности“ [18].
По отношение на цитираната дефиниция на ЗРАСРБ, чл.173, ал.1 от НК има самостоятелно действие въпреки търсените в досегашната правна теория бланкетни връзки с позитивното право [15, 18]. Видимо е сходството в дефинирането на плагиатството и в двете норми, но има и разлики. В чл.173, ал.1 от НК изпълнителното деяние се осъществява чрез „издаване и използване“, докато в пар.1, т.7 от ЗРАСРБ става чрез „представяне за собствени“ [15, 18]. При тълкуване на разликите тук могат да възникнат редица въпроси относно времевата продължителност на изпълнителното деяние, условията в които то се осъществява и т.нар. „Представянето за собствени“ може да е акт на волеизявление в някаква процедура без изискуемото „издаване“ на труда по чл.173, ал.1 от НК [15]. Ето защо следва да се приеме, че нормата на чл.173, ал.1 от НК по отношение на дефинирането на плагиатството има самостоятелно действие [15].
Друга новост на ЗРАСРБ е дефинирането на термина „недостоверност на представените научни данни“, което позволява тази хипотеза да бъде разграничена от плагиатството [18]. Според пар.1, т.17 от ЗРАСРБ: „недостоверност на представените научни данни е умишлено използване на неистински и/или манипулирани изходни данни при създаването на научен труд“ [18].
Мотивите към ЗИД на ЗРАСРБ от 2018 г. описват още възможности на плагиатство: „Необходимо е създаването на специална уредба за целите на академичното развитие, която да обхване всички хипотези на плагиатство сред академичната общност, като например случаите на взаимстване от неизвестен автор в интернет, което се превръща във все по-разрастваща се практика според постъпилите в институциите сигнали“ [18]. Подробен анализ, разглеждащ самостоятелно последните изменения на ЗРАСРБ от 2018г. е направен от Драганов [5].
Систематичната връзка между чл.173, ал.1 и чл.175 от НК дава възможност за оплакване за плагиатство само на пострадалия, който се явява автор на оригиналното произведение единствено относно нарушение на личните му авторски права [15]. Докато новата академична процедура за установяване на плагиатство по административен ред от 2018 г. в ЗРАСРБ дава възможност да бъде направено оплакване за плагиатство и за чуждо произведение [18]. В чл.4, ал.11 от ЗРАСРБ единствено се изисква сигналът да е писмен и да е мотивиран [18]. Никъде в ЗРАСРБ не се изисква, така както в чл.175 от НК, подателят на сигнала да е пострадалият, което да предопредели нарушаване на негови лични авторски права [15, 18]. Предвид разпоредбата на чл.32, ал.8 от ЗРАСРБ и административния характер на производството в тази процедура сигнал за плагиатство може да подаде всяко лице, което има правен интерес [18]. Такива могат да бъдат другите участници в конкурсите за академични длъжности по ЗРАСРБ, рецензенти, членове на журита и т.н., без да са плагиатствани техни лични публикации [18].
“В някаква степен това предопределя доста по-широка превенционна възможност към плагиатството от страна на ЗРАСРБ спрямо НК [15, 18]. Въпреки че една от целите на ЗРАСРБ е повишаване на качеството на научните изследвания (чл.1, ал.2, т.3 от ЗРАСРБ), отново и в него превенцията срещу плагиатството е непълна, защото контролът се извършва единствено при подаден сигнал (чл.10, ал.2 от ЗРАСРБ) [18]. Не става ясно, как тогава научното жури оценява кандидатите за „научен принос и оригиналност“, което е задължително изискване на чл.4, ал.1 от ЗРАСРБ, без да се проверява превантивно всяка една подадена научна работа за плагиатство със специализиран софтуер [18]. Не съществува човек, който да познава всички научни публикации в дадена научна област, колкото и да е тясно фокусирана тя. Все пак, министърът на образованието и науката може по собствена инициатива да проверява за плагиатство (чл.30, ал.2, т.3 от ЗРАСРБ) [18]. Но как се реализира процедурно тази възможност при стотиците едновременно текущи конкурси в университетите, в които министърът или негови служители не участват лично, не е разписано нито в Закона, нито в Правилника за неговото приложение. Затрудненията от гледна точка на административен капацитет и нормативна уредба за министърът на образованието и науката да осъществява ефективен контрол свързан с противодействие на плагиатството са разгледани и от Костов [6].
Заключение
Плагиатството в научната област е една от съществените пречки, стоящи пред българските университети, за да бъдат включени в световните класации, измерващи рейтинга на най-добрите висши училища. А без включването им в тези класации, нашите университети не биха могли да привлекат чуждестранни студенти и съответно да получат високо финансиране извън минималните субсидии от държавния бюджет.
Настоящото изследване не претендира за изчерпателност. То е провокирано от липсата на съдебна практика по чл.173, ал.1 от Наказателния кодекс, касаеща посегателства срещу произведения на науката [15]. Този факт влиза в конфликт с многобройните публикации в сборници от български научни конференции, които нямат нито един научен източник и претендират да откриват за пръв път вече известни неща. Това е установено за икономическите научни конференции от Чобанова и Ножаров [11], но е факт и за други науки. Очевидно е, че съществува някаква пречка пред противодействието на плагиатството. Доколкото тази пречка е свързана с липсата на достатъчно научни публикации, анализиращи правната природа на плагиатството, то настоящото изследване се опитва да подпомогне правоприлагащите органи чрез систематизиране и допълване на юридическия анализ в тази насока. Дори и да не дава изчерпателен отговор на всички въпроси, ако успее да провокира дебат в научните среди и обществото по темата, то неговото въздействие ще е успешно.
Изводът от изследването е, че въпреки наличието на чл.4, ал.1 от ЗРАСРБ, който изисква научните журита и рецензенти да гарантират наличието на „научен принос и оригиналност“ във всяко едно научно произведение, без задължителен предварителен контрол това си остава едно пожелание или привидно съответствие на закона с международното законодателство за защита на авторските права. Софтуерът за откриване на плагиатство е масово разпространен в престижните световни университети и не е скъп спрямо бюджетите на българските университети. Няма финансови, юридически или технически пречки препоръчителният инцидентен ex-post контрол за плагиатство по чл.4, ал.1 от ЗРАСРБ да бъде заменен със задължителен постоянен ex-ante контрол, каквато е и международната практика.“
За да прочетете цялата публикация следвайте линк:
Линк1:
https://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=3419474
Линк2:
—————————————————————–
Ножаров, Щ., (2019). Анализ на типови казуси по чл.173 от Наказателния кодекс при посегателства срещу произведения на науката, сп.Индустриални отношения и обществено развитие, бр.1, стр.58-70. ISSN 2683-0167 [online]
Избрани цитати от публикацията:
“България е една от държавите в които научното плагиатство е широко разпространено явление и страната ни се нарежда по този показател на едно от челните места в света. Според международно изследване за 2014г., в повече от 20% от българските научни публикации има плагиатство, докато в Австралия е само 3%, а в Япония е 6% (Денков, 2018).[1] Това означава, че през 2014г. всяка пета научна публикация в България е съдържала плагиатство.
В считаният за най-добър български университет – Софийския университет през 2019г. след трите класирания на кандидатстудентската кампания са празни 800 места държавна поръчка, сред които право, европейстика и т.н. (в.Труд, 2019).[3] Какво говори това за качеството на българското образование? От една страна българските младежи предпочитат да учат в чужбина (при условие, че се отказват от държавна поръчка в България) и в същото време от чужбина да учат в български университети желаещи няма. Въпреки напоследък масовите програми на английски и френски език в нашите университети. Явно не езикът на който се преподава е проблем. При качествено образование, дори и при демографски срив ще идват студенти от чужбина. Например Ирландия има население под 5 милиона човека, но Trinity College Dublin има двама нобелови лауреати и е на 108 място в световната класация за 2019г. Проблем със студентите в Ирландия няма. В България се успокояваме кой има по висок рейтинг в националната рейтингова класация на Министерство на образованието и науката, а в същото време дори и местата с държавна поръчка остават незаети. Една от основните причини за това е ниското научно ниво на българските университети разгледано през класирането им в международните рейтингови класации на най-добрите университети в света където те липсват с изключение на два. Това класиране отразява точно тяхното научно ниво което не възпрепятства плагиатството в научните публикации. Няма как преподаватели с ниски научни резултати да предоставят високи познания на студентите, поради което последните търсят качествено образование в чужбина.“
- ПЪРВИ КАЗУС „Плагиатство при екипна работа по научен проект“
Фактическа обстановка по казус 1
През 2013 г. г-жа Т.К. защитава успешно докторска дисертация в областта на водния транспорт. По един печатен екземпляр от дисертацията със свободен достъп се намира в библиотеката на университета, канцеларията на катедрата и базата-данни на министерство на образованието и науката (НАЦИД). Електронен екземпляр от подробното резюме на дисертацията в размер на ¼ съдържащ всички основни идеи, изводи и резултати (приноси) се намира на интернет-сайта на университета със свободен достъп за изтегляне от всеки заинтересован. Всичко това е налично от момента на защитата на дисертацията.
През същата 2013 година (един месец след защитата) вече д-р Т.К. е поканена да участва като експерт в проект, финансиран от Изпълнителна агенция “Морска администрация”. В същия проект взима участие и нейния колега (Б.М.), на когото се очаква скоро да бъде обявен конкурс за академично израстване за длъжността “доцент”. Поради тази причина гл.ас.Б.М. е искал да бъде избран за ръководител на екипа и е помолил да стане такъв. Мотивите са му били, че това назначение може да го отчете в конкурса за доцент и то ще му помогне.
При участието си в проекта д-р Т.К. разработва и представя аналитичен материал. При разработването на материала д-р Т.К. използва и цитира голяма част от своята вече защитена дисертация, тъй като и самия проект е изцяло в тази област. При изпращане на материала за проекта колектива прави опис по страници и раздели кой какво е разработил и предал. Д-р Т.К. е разработила самостоятелна глава за което възложителя ИА „Морска администрация“ и е издал сертификат с референции потвърждаващ нейното авторство върху самостоятелния раздел. От друга страна гл.ас.Б.М. не е предал никакъв материал по проекта, но е включен в описа на екипа, защото се води ръководител на екипа. В отпечатаното от ИА „Морска администрация“ издание фигурира само името на ведомството и пише, че анализа е разработен от външен колектив.
След две години Т.К. установява, че гл.ас.Б.М. е публикувал статия в академично научно списание в областта на водния транспорт. В тази статия гл.ас.Б.М. е преписал дословно два параграфа от дисертацията на д-р Т.К., които количествено представляват 20% от материала на д-р Т.К. и също така съдържат нейната основната идея.
Гл.ас.Б.М. в бележка под линия и в библиографската справка не е цитирал дисертацията на д-р Т.К., а е цитирал проекта в който и двамата са участвали. Така той е създал впечатление, че цитира все едно своя предишна публикация в която създава впечатлението, че е най-малкото съавтор.
Въпроси по казус 1:
Основните въпроси които могат да бъдат поставени към представената фактическа обстановка са:
- Как ще се квалифицира описаното в приложението деяние и защо?
- Представената фактическа обстановка в приложението достатъчна ли е за доказване на състав на престъпление от НК [8]?
- Цитирайки отпечатаното издание на ИА”МА”, гл.ас. Б.М. не сочи ли коректно източника при това положение?
Отговори по казус 1:
- Според чл.6 от Закон за авторското право и сродните права (ЗАПСП), авторът е лице, чието име е поставено върху “оригинала” на произведението.[5] Това лице, в резултат на чиято първоначална творческа дейност е създадено произведението (чл.5 от ЗАПСП).[5]
- На основание чл.10, ал.3 от Закон за развитие на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), подробно резюме (автореферата) на дисертационния труд и рецензиите към него се публикуват на интернет-страницата на висшето училище и стават публично достъпни.[6] Така става известна и датата на тяхната първоначална публикация. На основание чл.2а, ал.3 и 4 от ЗРАСРБ екземпляр от дисертацията се изпраща от университета на НАЦИД-МОН, където е публично достъпен за четене.[6]
- Важен момент е и чл.11 от ЗАПСП, според който авторското право върху отделни части включени в сборници и други подобни материали принадлежи на техните автори.[5]
- Доколкото чл.42, ал.2 от ЗАПСП има отношение, то възниква въпросът кой е “поръчващият”[5]? Това в настоящия казус е ИА “Морска администрация”, но не и гл.ас. Б.М.
В резултат на гореизложеното могат да се направят следните изводи. “Оригиналът” по смисъла на чл.6 от ЗАПСП е дисертационния труд на д-р Т.К., тъй като той е публикуван и публично достъпен от по-ранна дата от изданието на ИА “МА” (чл.10, ал.3 и чл.2а, ал.3 и 4 от ЗРАСРБ).[5, 6]
Според данните в казуса, д-р Т.К. притежава сертификат от ИА “МА” за разработената от нея самостоятелна глава, а гл.ас. Б.М. в качеството му на ръководител на проекта знае за този сертификат и разпределението на работата по проекта. На основание чл.11 от ЗАПСП, д-р Т.К. запазва авторството си и върху самостоятелно разработената от нея глава в изданието на ИА”МА”, която съвпада и с нейната дисертация.[5]
Гл.ас. Б.М. НЯМА право да се позове на чл.42, ал.2 от ЗАПСП, защото той не е “поръчващия”, а част от екипа изпълняващ проекта.[5] Поръчващият е единствено ИА “Морска администрация”.
Случаят може да се квалифицира като деяние по чл.173, ал.1 от НК.[8] В казуса няма данни публикацията на гл.ас.Б.М. да е била използвана в конкурс за академична длъжност или научна степен по ЗРАСРБ.[6] Не е налице конкуренция между НК и ЗРАСРБ.[6, 8]
След определяне на квалификацията на деянието, следва да се назначи експертиза, която да даде заключение публикуваната от гл.ас. Б.М. статия каква част представлява от публикацията на д-р Т.К. (дисертация и материал по проекта), както и дали тази част е съществена. Да се установи кога и в колко екземпляра, както и в кое издание е тиражирана плагиатската статия на гл.ас. Б.М. Следва да бъдат разпитани и свидетели.
Въпреки че има данни за престъпление по чл.174, ал.1 от НК, извършено от гл.ас. Б.М., то същото ще е трудно за доказване.[8] От една страна ръководителят на проекта е служебно ангажиран и отговаря за изпълнението и приключването му. Но това е само административно. От друга страна гл.ас. Б.М. не е взел авторско участие и не създавал лично никаква част от проекта. Изпълнителното деяние е включването му като съавтор в научен труд без да е взел участие в неговото създаване покрива белезите на престъплението по чл.174, ал.1 от НК, но само на пръв поглед.[8] Има времева дистанция между участието на извършителя Б.М. в проекта и в последствие публикуваната от него плагиатска публикация която е самостоятелна. Той не се включва като съавтор в чуждо произведение на науката, а по престъпен начин претендира той да е единствен автор с последващата си плагиатска статия. Ето защо, правилната квалификация е за деяние по чл.173, ал.1 от НК.[8] При тази квалификация, доказването на престъплението от страна на гл.ас. Б.М. няма да бъде трудно.”
“Заключение:
… Съдебната практика по чл.173 от НК също почти отсъства, а това способства за изоставането на българските университети от световната наука и фактическата им липса в международните научни рейтингови класации.[8] Малкият брой патенти също доказва ниското ниво на научна дейност в университетите и липсата на оригиналност в научните разработки. Според статистиката, държавните висши училища в десетгодишния период между 2007-2017г. са регистрирали едва 3% от всички регистрирани патенти в страната. Активната политика на пазара на труда и въздействието й върху младежката заетост включват качествено висше образование (Апостолов, 2019).[4] Висше образование, преподавано от лектори които имат високо ниво на научни публикации, а не такива които четат от презентации в режим скрити бележки към слайдовете на монитора.”
Линк към пълния текст на публикацията:
————————————————————————————-
Алманах на българския академичен феодализъм 